След като сутринта изреших двете части на изпита по “Увод в програмирането“(няма да се хваля още, че няма резултати и може да съм поиздънил нещата…тез ранни зори, майката си трака) и доцентът ни изсипа добрата новина, че резултатите ще се вписват из книжките в неделя сутринта(!??!?!?!?!?), аз реших да си се отправям към “любимия” роден град(а.к.а. Пазарджик). И си планирах както обикновено: 5-ца от “Баба Яга” до гарата, после едно бързо влакче и след има-няма два часа си пея home-sweet-home. Е да, ама не. Таз идея с маршрутката от “Баба Яга” се получи, влакчето го хванах, без даже да търча по него(нещо, което е прецедент, ако не се лъжа), четях си най-спокойно една книжка за C във влака, птичките вероятно пееха(все пак профучавахме покрай тях…), слънцето грееше (гадно в очите) и докато си мислех, че всичко е наред, точно това всичко се обърна с краката нагоре.

Слизам от влака и пред гарата кисне тролей 1Е(тъпа е номерацията на тез тролеи…) и докато се усетя той тръгна, най-нагло и безропотно. Докато чаках да дойде 2-ка(автобусна линия в Пазарджик, която ме спира на 10 метра от блоКа), само дето не заспах на спирката и аха да се унеса идват два белички автобуса. На първият се мъдри приятното номерче 2, а номера на втория не се вижда. Спират двата един до друг, но само на втория му се отварят вратите и аз, решавайки че и двата са 2-ки се умъквам във втория с кеф. Едва след като опъна покрай BILLA се усетих, че това не е моят автобус(оказа се шибана 8-ца) си грабнах сака и изхвърчах на фишек от тоз автобус. Груба грешка.

Освен сакчето си носех и лаптопа, в отделна чанта. Еми остана си в автобуса тоз лаптоп. Аз изпаднах в дива ярост, миговете как грабвам сака и драсвам от автобуса ми минаха 64 пъти пред очите и поне още толкоз пъти се псувах на ум. Съответно мобилизирах баща ми, да гоним автобуса, с колата. Нъцки. Нито аз, нито баща ми, нито който и да попитахме знаеше на къде отпрашва този автобус(в последствие се разбра, че бичи към един от приятните крайни квартали на града). Рекохме да бягаме до гарата и там да питаме. В Пазарджик, някой да забележи чанта за лаптоп и да не си е свие? Невъзможно, в същото ме убеждаваше и баща ми(не, че имаше нужда и не, че го чувах много, щото все пак и на ум се псувам шумно). Ама стана чудо!

Шофьорът на въпросТния автобус се обадил на диспечера, че има забравена чанта и че бягал към гарата, да я остави.  Аз съответно се препотих 16 пъти, докато се развиваше всичко това, ама за радост всичко свърши благополучно. Прибрах си чантата, супер доволен и усмихнат(макар и потен).

За жалост имах да му оставя само 10лв. като някакъв вид благодарност за услугата. За жалост, освен това ХебросБус нямат e-mail, да напиша едно хвалебствено писмо за добрия човецец, пък ми е ясно, че ако го звънна и съобщя на диспечерката, тя ще ми отговори със сърдит тон, нещо като “Е, и?”.

Все пак, специални благодарности към Георги Арменов, че благоволи да върне уред, на стойност ~1700лв., заради едното “Благодаря!”.

Днес, след известно отсъствие, приятелката ми си дойде в София, та решихме да се отбием към близкия китайски ресторант, до зимния дворец. Изключително добро ресторантче. Пилешко в сладко-кисел сос и салата “Хонг Конг”, всичко си вървеше нормално, като изключим мъртвата рибка, в аквариума, на която си личеше, че не е за първи ден с коремчето нагоре…

След около половин час, обаче се чу приятен пукот и половината ресторант остана без осветление. Лек смут, тихо кикотене на тези в тъмния ъгъл и след няма и минута пак беше светлина. Още по-приятно стана, след като въпросната пукотевица(и респективно – липсата на светлина) се повтори след 5-6 минути. Смущението беше подменено с почти гласни възгласи “А, стига бе, пак ли…”. Искрено се смях, след четвъртото гърмене на предпазителя, когато седящите до парното твърдяха, че видели искри, от дребната локвичка до парното

Наистина ми стана интересно, за явното смущение у тези образи, както и това у околните. Супер забавно ми стана и дори се усетих, как открито им се присмивам на тези хорица(не останах особено горд и доволен с това…просто не се усетих), но за радост те бяха достатъчно панирани, че да не виждат нищо, около тях.

Паниката е красиво явление, когато е в тесни пространства. Хората, бяха убедени, че са скачали искри над водата и дори поискаха да им отместят масата настрани от парното. Персоналът се видя в чудо, ама нали ресторантът е китайски(не само евтин бранд), набързо им спретнаха романтична обстановка с ароматни свещи, та останаха доволни хорицата(след като премина паническият им страх де…).

П.П: Неслучайно блогвам тази случка. За последните две седмици станах свидетел на няколко подобни панически случки и вече реших да си ги документирам

Като споменах за сградата на блока се сещам за абсурдната случка днес, която ме накара да се замисля. Седим си ние тримцата, всеки занимаващ се с нещо си, когато до мене достига леко съмнителна миризма на изгоряло. Първата ми мисъл беше, че някой пак е забравил тостера включен, с нещо вътре и от там идва цялата идея. Е да, ама миризмата биеше на пуканки. Преглътнах на сухо и още преди да си представя подскачащите пуканки чух едва доловимо пищене от коридора. След краткото смущение установихме, че това е противопожарната аларма.

Ако трябва да се надявам таз аларма да ми сигнализира за потенциален пожар…леле божке, аз ще си изгоря като факла! Едно на ръка, че това нещо не се чува из стаите(музиката беше спряна), ами и никой не му обърна внимание. Никой не излезе дори в коридора, да провери, какво по дяволите се случва. Нищичко… гробна тишина и тихата пищялка за фон.

Интересно е колко бързо си навързах фактите. Приятелката ми, в съседната стая, има микровълнова фурна и днес стана въпрос колко обичаме пуканки, а миризмата достигна до нас преди самата аларма да се задейства, което неимоверно означава, че източникът е близо. Тъй като ме мързеше достатъчно да се завлека чак до там(има няма 8 метра), а и ситуацията ми беше пределно ясна, наминах да я видя едва 10-ина минути по-късно и интересното беше, че те изобщо не бяха чули алармата. Влизам в стаята, пред мене се разкрива една вече разнасяща се димна завеса:

Аз: Ъъъм…Миличка, тука е малко задимено, не мислиш ли?
Тя: Е…чак пък задимено, тука пуканките…
Аз: Да, знаех си, че противопожарната аларма се е задействала заради вас
Тя: Каква противопожарна аларма? Ти добре ли си?

Яко е да знам, че имаме функционираща противопожарна аларма в блока Абе я да отворя щорите поне, взело е да става светло, та ще мога и да почета нещо…

В този момент някой зад мене ме тупна по рамото и с дрезгав глас ме попита дали знам къде се намира “Циганско шосе” да слезе. Аз съответно си нямах идея за какво говори и му казах, че не съм от тук, пък и рядко пътувам по таз линия. Когато се обърнах за да му го кажа го огледах за има-няма секунда и го поставих под знаменателя “изпаднал тип“. Оказа се обаче приятно разговорлив и възпитан. Каза, че днес излиза от затвора, 6 години лежал там.

Разговорът ни не беше дълъг, но пък не бях пил достатъчно кафета, за да бъда в кондиция, но основното което помня ще пресъздам. Първо спомена, че все по-често хора на нашата възраст се озовават там и че ги оценявали по достойнство голяма част от “братчетата” им. Но най-сериозно го мъчила липсата на алкохол. Учудвам се, че не можеш в затвор да си внесеш пиячка, но той ми каза: “От 6 години не съм близвал истински алкохол!“. Мислех да му спомена, че сега и в магазините трудно може да намери такъв, но реших да не го отчайвам. Все пак креативността я има и зад решетките, както ми каза:

Внасяхме ябълки. Те са позволени и лесно се намачкват, след което като ги оставим в метални съдове и след не много време имаме поне бегъл заместител на пиячка. Не е много добра, но като те натегне липсата…

6 години лежал за кражби и побоища. Не беше трудно да се сетя, че алкохола е основната причина за второто. Но човекът изглеждаше свестен. Бих могъл да го определя като бездомник, но не и като затворник, според всеобщите разбирания. Хрисим, разговорлив, говореше добре, всъщност по-добре от 80% от нашите “звезди”, интелигентно момче. Името му майче беше Дани…трудно помня имена.

Оказа се, че търсил Симеоновско шосе, не знаех че му викали “Циганско”. Кофти от разговора с него ми стана, че едва ли ще се задържи дълго навънка. На три пъти спомена липсата на алкохол. Отивал при майка си, след което с приятелите ще се заковат някъде с “истински” алкохол. А това са кофти планове, за човек пуснат условно. Все пак беше приятно да го наблюдавам когато слизаше от автобуса и закрачи по улицата. Някак си… рядко се вижда човек из София, който да крачи гордо и с нескрита радост при това. Кофти ми е, че едва ли ще се задържи на вънка дълго. Имам познат, който работи като надзирател в пазарджишкия затвор и от него знам, че тези хора трудно се интегрират в обществото, та и стигат до там да искат да се върнат на топло, където всичко е по-лесно…

И все пак пожелавам успех на Дани…

“Борбата” за този интернет ме развесели. Събираха се хора долу при домакинката да пилят защо аджеба няма интернет, караха й се на нея, все едно нея я грее или ако я грееше можеше да направи нещо. После се зароди “гениалната” идея за разни подписки, та и такива образи минаваха по стаите…абе фън. И ето, че най-сетне МегаЛан са оторизирани да пускат жиците

Учудващо за мене, но не ми липсваше чак толкоз много. Очаквах да посещавам компютърни клубове или да обикалям с EeePC-то на съкилийника ми, в търсене на публичен wifi. Е…не стана баш така. Просто ми беше гадно, заради информационното затъмнение и изпуснах няколко проекта…

В заключение: Мразим математика…

Положителните страни. Ново място, нови хора. Блокът е ремонтиран скоро и стаите са в отлично състояние. Има хладилник, телевизор, три легла, три бюра, три стола и четири стени…какво му трябва на човек? Ааа да… прилична баня и тоалетна.

Телевизрчето ще ни бъде връчено близките дни, макар че освен за мачовете по PRO:BG аз не виждам за чий ни е таз машинка. Опашката при нанасянето беше жестока…4 часа, поне имаше време за запознанства, които продължиха и по форумна линия.

Негативните страни. Блокът е нов и все още няма нито един оторизиран доставчик, да окабелява блока. Обещават до края на октомври, ама аз много много не вярвам на такива идеи. Единствената алтернатива е Max Telecom, които искат 150 кинта за три месеца… което е кофти като идея

Ей сега ще почвам да стягам багажерии, че утре сутрин няма да съм в кондиция, ама като се сетя що неща има за пренасяне:

• Ламповия усилвател – 20-ина кила
• Двете хорни(големички са си)
• Сървърната машина, с кодово име “Марвин”
• Масата техническа литература
• И още и още и още….

На отиване. Основната идея беше да се придвижим до “Герена” с Роувъра, да ама ден преди мача маркучлето на хидравликата замина, пък едно е колата да няма хидравлика “по дефолт”, друго е да има, но да се е прецакала. С две думи – иска се да си наследник на Дан Колов, че да направиш завой на 90 градуса, да не говорим за кръгово.

Изпадна един Пасат Комби, бехме ентусиазирани, кеф… за малко. В таз кола имаше повече неща в неизправност, от колкото в изправност:

• Съединителя правеше проблеми, я хване, я – не
• Клаксона не работеше
• Задните амортисьори – отдавна заминали
• Централното заключване не работеше
• Кофти волан(не само без хидравлика “по дефолт”, но и здраво прецакан)

Бе въобще – идилия. За капак на всичко малко преди да се дотътрим до стадиона и охлаждането на двигателя замина, 110 градуса…екстра му дойдоха, паркирахме на километър от стадиона, щото просто щеше да гръмне, гадинката.

Мачът. Ми, кво да се каже за мача… Бездушна игра, малко кофти късмет и дебилизъм в играта. Ясно стана, че там на Бардон не му бе мястото, където го беше къширал Ратко. Йовов не беше на ниво, мина му времето. Завършващата фаза е в жестока криза и ужасен пропуск на Ортега… дано на реванша ги ударим с бърз гол, иначе никви шансове.

Публиката. Многобройна, уникална атмосфера, припомих си защо трябва да се ходи по мачове…бе уникално. Сектор Б се пукаше по шевовете, а в Сектор В бе трудно да се намери място. За жалост нямаше качествена хореография и не мога да покажа качествени снимки, та имам само една снимана с 1,3 мегапикселова камерка на Сектор Б и част от Сектор В:

Не ми хареса само една дебилна част от нея…като сбиването между двете фракции на фенклуба и освиркването на играчи на Левски и в частност Йовов и Г.Христов. За Йовов е немислимо да се освирква, при положение, че преди 3 години същите тези му се кланяха и му скандираха името, когато носеше отбора при евро-пробива. А за Г.Христов…наистина е време да се адаптира, но не е това начинът. Вижда се, че има уникално движение без топка, ако някой е обърнал внимание по време на гола, примерно. Страхотно завлече последния в защитата навътре и откри пространство за Бардон, но завършващата му фаза…яко куца. Не може да се твърди, че няма качества…все пак беше голмайстор на сезона с …Ботев…

Връщането. Най-кошмарната част от всичко. Преди да потеглим още наляхме 5 литра вода, за охлаждането, спряхме километър по-късно на първото магазинче, за още два литра и на всяка бензиностанция за за по 4-5 литра…ужас просто. Два часа път от София до Пазарджик

Еми това е…излях си душата, дано на ревашна си върнем срещу унгарците…

След като вчера писах, че съм приет в СУ със специалност “Софтуерно инженерство”, днес трябваше да ходя се записвам. Станах страшно рано, чак неприсъщо за мене – 06:30...бях дълго време неадекватен, губят ми се моменти от ставането до закуската и по пътя към гарата, ама здраве да е. В 09:20 бех на сточна гара, където ме чакаха Людмил и Тошето. Учудващо за мене, ама нямаше маршрутки отвън, нещо което за пръв път ми се случва, но както и да е. С пристигането в София, до СУ, много приятно ме окъпа, просто перфектно ми бе(това без сарказъм, приятен дъждец, беше).

Дълго шляене из ректората на СУ. Попълване на документи, лепене на снимки, навалица, много хора, смесен мириз на страшно много парфюми, дезодоранти, въобще…иди(оти)лия. От там към ФМИ за същинската работа. По стар обичай хванахме обедната почивка, което е кретенизъм. Записването е три дни, за три скапани дни не могат ли да се намерят хора, за през тоз златен час обедна почивка!? Ама айде…то така или иначе се чака много, час повече, час по-малко…все таз.

Изсипахме 300+ лева за първия семестър, усетих остра болка в хълбоците като ги давах чак. Добре, че имаше две приятни девойчета, които разведряваха обстановката. От там се дойде чакане part 2: долу за подаване на документите. Оказа се, че не сме попълнили молба за общежития, отивам до книжарницата да взема за мен, Людмил и Тошето и…шок. Само една останала. Айде още час чакане, докато се намерят формуляри за тях двамата и още едно симпатично девойче.

Като се видя, че работата отива на чакане реших да звънна на Краси, да му кажа, че идеята с бирата отпада, но ако иска да се разберем някъде да му дам телефона, че нали имаше лек инцидент с неговия, за който аз излязох виновен, та реших му се реванширам. Ама той така и не вдигна, а ми отразя обаждането, та ще седи без телефон.

И ето малко за идеалния завършек. След клизми, 3 уникално чисти положения бяха опропастени и шибаното скандинавско копеле, ама накрая логичното се случи(както казват често) и два бързи гола пречупиха шибаните азери. Т.е. в отбора няма азери…така, че шибаните бразилци, аржентинци, грузинци и прочее в азерския отбор

За разлика от предишния мач, където не отсъдиха чиста дузпа на Баку, а Левски игра позорно, в този мач Баку бяха навряни … без значение къде. Сега 100% Левски ще вземе участие в групите на ШЛ или Лига Европа. Еми това е…

Само Левски, бира и студентски години

Приеха ме в СУ от първо класиране! Тази сутрин(~12:00ч) реших да проверя дали са излезли резултатите в СУ. И…о чудо, излезли са. И…о, чудо – аз съм приет от упор в специалността, която исках най-много, а именно Софтуерно инженерство.

Утре…то…вече може да се каже днес, бе след 7 часа ми е влака до София, където Людмил и Тошето ще присъстват и от там към СУ. Ще се плаща една безсрамно огромна такса за сместъра – 332лв., ама няма как. Попълнване на документи, чакане, опашки…бе мразя такива мероприятия. Следващата стъпка е да се отправим да си искаме покрив над главите за престоя ни в София, което се надявам да мине по-леко…дали?

Еми това е

Към 6 часа(след обяд, разбира се), познат ме убеди да отидем на острова(един парк в гр. Пазарджик, за тези, които не са посещавали града), с идеята да се пораздвижим малко, че наистина здрав айляк ме е натегнал в последно време.

Всичко започна добре, докато не взе да гърми. След минути вече валеше порой и всеки се скри кой където може. Добре, че вече “трибуната” в колодрума има навеси, та бая народ се насочихме към там. Седях и си чаках, с убеждението, че така или иначе всеки момент ще спре. По принцип от години не помня в Пазарджик да е валяло дълго. През 10 минути спира изцяло дъжда. Но нали днес(вече стана вчера де…) реших да поспортувам и цял час се изливаше. Така или иначе нямаше надежди да спира, та решихме да тръгваме, пък все пак не сме от захар я.

Прибирам се у нас, мокър като улично коте, ама айде, това ще го преживея – един душ и съм пак на линия. Де да беше на линия и интернета… През 5 минути спира, а когато дойде имам минимум 30% packet loss. Бе…агония. Днес е същото положение. Ей сега дойде някаква връзка, но за мое учудване мога да се свържа само с български сървъри, всичко останало е недостъпно. Оказа се, че кабелният интернет на Телекабел е налице. Но MAN мрежата, към която съм се включил е долу. Освен Телекабел, разбрах, че и СитиЛАН(по-известни като СитиЛАГ) срещат сериозни затруднения, нещо което не ме радва…

А споменах ли, че доставчикът ми е в блоКа и дефакто интернета ми идва от 5 етажа над мене? Баси резила